Архивите разказват: Църквата „Свети свети Константин и Елена” имала аязмо

Един от древните християнски храмове в Пловдив празнува своя празник

Тя е и най-посещаваният от български и чуждестранни туристи православен храм в града на тепетата

Представлява ценен религиозен, исторически и културен паметник

Разположен е в центъра на старинната част на града, върху самата крепостна стена на Акропола. Тя е част от Архитектурния комплекс „Старият Пловдив”, в който се включват Джумая Джамия от ХІV –ХV в., катедралната църква „Свето Успение Богородично”, митрополитската църква „Света Марина” и Античният театър. В непосредствена близост до храма се намира и т. нар. „Хисар Капия”, която през римско време е представлявала източната порта на древния град, пътят към Далечния изток.

През 304 г., на мястото, където днес се намира църквата, били обезглавени заради християнската си вяра мъчениците Севериан и Мемнос. Преди тях заради вярата си пострадали и 38^–те Пловдивски мъченици. Според проучванията на археолози и историци, храмът до Хисар Капия бил издигнат около тридесет години след мъченическата смърт на Светите Севериан и Мемнос и техните 38 другари. Така бил построен първият храм на Господа в града на тепетата, и той бил в чест на светите мъченици Севериан и Мемнос.

Когато името на император Константин започнало да се записва в пергаментовите листове като име на светец, жителите на града решили да посветят съществуващия храм на него и на майка му царица Елена и така храмът останал през вековете с името „Свети свети равноапостолни Царе Константин и Елена”.

След този период няма почти никакви сведения за историята на този древен храм. За него споменава чак през 1578 г. немският богослов Стефан Герлах. През османското владичество, на мястото на големия древен храм, съществувала малка, дървена църква, еднокорабна, без купол и камбанария. Тя била изгнила и порутена, с малка врата, през която дори нисък човек трудно можел да мине. Това се обяснявало с факта, че през османското владичество, били наложени значителни ограничения относно размерите на християнските култови средища.

През този период храмът бил многократно разрушаван и после пак въздиган. Има сведение, че през 1810 г. настоятел станал видният абаджия от Копривщица Тодор Моравенов. След едно от последните опожарявания на тази светиня през края на ХVІІІ в., кирпичените стени на храма били в руини.  Моравенов започал да събира средства за възстановяването. За двадесет години той събрал 200 000 гроша – една солидна сума, напълно достатъчна за плануваното начинание. През 1830 г. пловдивският възрожденец Вълко Чалъков успял да издейства издаването на султански ферман за новото изграждане на църквите „Свети свети Константин и Елена” и „Света Неделя”,  които били възстановени по едно и също време. Този ферман разрешавал на българите да си строят нови храмове. В следствие на това били съборени останките на стария и през 1832 г. бил издигнат новият храм. В този си вид църквата „Свети свети Константин и Елена” е достигнала до наши дни.

Новопостроеният храм бил един от най-големите за своето време, с размери 26 на 17,5 метра  и височина – 8 метра. Той е с архитектура, типична за ХІХ в., дело на известния майстор от Брациговската школа Петко Петков – Боз.

Иконостасът е направен изцяло в бароков стил, но особено го подчертават като уникален неговата позлата и полихромна украса. Завършен е през 1836 г., но позлатата му е направена по-късно. Първият ред от иконостасните икони били дело на известния български иконописец Захари Зограф. Той е изписал и царските икони на Господ Иисус Христос, Света Богородица, Свети Йоан Кръстител и  Свети свети Константин и Елена. Иконата на Света Варвара е дело на Станислав Доспевски. През 1848 г. в храма е творил и Никола Одринчанин. Негово дело е иконата на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Тук се съхранява и чудотворната икона на Свети Цар  Константин и Света Царица Елена от ХVІ в. Дълги години тя била притежание на семейството на ктитора Тодор Моравенов, който я подарил на храма след неговото обновяване през 1832 г.

От северната страна на храма, срещу камбанарията съществува и днес малък свод, под който се вижда  иззидана с камъни дупка. На това място се е намирало някога църковното аязмо с лековита вода. По спомените на вярващи, посещавали храма по онова време, тази лековита вода помагала на бездетни съпрузи и душевноболни. Душевноболните били завързвани с тежка желязна  верига, която висяла на зида до самото аязмо, и след като ги обливали няколко пъти със студената вода, те се подобрявали. По време на комунистическия режим в България, аязмото било затрупано и затворено с дървен капак, според информация от Пловдивската митрополия.

Благодарение на завършилите през 1990 г. реставрационни работи на храма, продължили цели 17 години, днес църквата „Свети свети Константин и Елена” е един от пловдивските храмове, чиято оригинална стенопис е изцяло запазена.

През 2001 г. в чест на 38-те Пловдивски мъченици, избити при император Диоклециан през 304 г., в храма е поставена за поклонение икона на тези Пловдивски мъченици. Тя е изписана от Дечко и Елена Дечеви, а извън двора на храма, върху каменния зид, е поставена паметна плоча, която свидетелства за събитията, свързани с тяхната мъченическа смърт. Във връзка с това храм „Свети свети Константин и Елена” отбелязва като храмов празник освен 21 май, когато се почита паметта на Свети свети  Константин и Елена, и свой втори храмов празник на 20 август, когато се чества паметта на Светите 38 Пловдивски мъченици.

Не само историята на сградата е интересна. Църквата „Св. Св. Константин и Елена” е освен църковен и архитектурен комплекс. Тя разполага с голям двор и прилежаща към нея сграда. И още един любопитен факт – светилището е на два етажа. Вторият се нарича емпория и в миналото е бил предназначен само за жените.